Нямате продукти в кощницата си.
Добре дошли в 7G SPORTS!
Предлагаме ви
Още като момче Беър се научава да плава и да се катери с помощта на баща си. Не след дълго в училище Беър оглавява мисии по нощно катерене на забранени територии.
Като тийнейджър Беър намира своята идентичност и своето призвание чрез планинарство и бойни изкуства, които го отвеждат до подножието на могъщите Хималаи и до тренировъчен лагер за майстори на карате в Япония. При завръщането си вкъщи Беър се залавя с изтощителната подготовка за кандидатстване в Британските специални части, за да стане част от 21-и полк. Това дълго пътуване го довежда до предела на физическата и умствената му издръжливост.
По-късно, вследствие на ужасяващ инцидент по време на скачане с парашут в Африка, Беър чупи гръбнака си на три места. Лекарите не знаят дали някога отново ще може да ходи. Само осемнайсет месеца по-късно обаче, напук на лекарските прогнози, 23-годишният Беър става един от най-младите хора, изкачили Еверест. И това е само началото на многото му необикновени приключения...
Познаван и обичан от милиони – заради документалната му поредица за приключения по целия свят „Оцеляване на предела“, като популярен автор на книги за оцеляване, или пък като Главен скаут на Английската асоциация на скаутите – Беър Грилс е оцелял в ситуации, в които малцина биха се осмелили да попаднат.
Беър е автор на единайсет книги и като бивш член на Британските специални части е обявен за почетен лейтенант в Кралския флот. Продължава да ръководи уникални експедиции до най-отдачелените и опасни кътчета на Земята, като тези мисии са набрали над милион и половина британски лири за благотворителност за деца.
Беър наскоро стана най-младият Главен скаут на Английската асоциация на скаутите, което го прави главен скаут на 28 милиона скаути по целия свят. Живее със съпругата си Шара и тримата им сина – Джеси, Мармадюк и Хъкълбери, в холандска лодка в Лондон и на малък отдалечен остров на брега на Уелс.
Страна на произход | |
---|---|
Време за доставка | 2 дни |
Дата на поява за продажба | 14.03.2013 |
Размери | 142 х 210 |
Автор | Беър Грилс |
ISBN | 978-954-9535-43 |
Издател | Вакон |
Страници | 416 |
Откъси от книгата | Пролог Температурата на въздуха е –20°С. Раздвижвам пръстите си, но те все още са вкочанени от студ. Старите травми, причинени от измръзване, винаги напомнят за себе си. За това е виновен Еверест. – Почваме ли, братле? – операторът Саймън ми се усмихва. Оборудването му е готово за работа. Аз също се усмихвам. Необичайно нервен съм. Нещо не е съвсем наред. Аз обаче не слушам вътрешния си глас. Време е да се захващаме за работа. Хората от екипа ми казват, че Канадските скалисти планини са много красиви тази сутрин. Аз не забелязвам красотата им. Време е да навляза в своя таен вътрешен свят. Това е един мистичен Аз – съсредоточен, точен, с бистър ум, смел. Това е онази част от мен, която познавам най-добре, но към която се обръщам най-рядко. Старая се да навестявам моя вътрешен свят само когато е необходимо. Като сега. Под мен се намира склон, дълъг триста фута, покрит със сняг и лед. Стръмен е, но преодоляването му не е невъзможно. Толкова пъти съм правил бързи спускания като това. „Никога не бъди самонадеян“, казва ми вътрешният глас. Винаги е прав. Вдишвам дълбоко за последен път. Поглеждам към Саймън. Той мълчаливо кимва. И все пак сме допуснали фатална грешка. Знам го. Но не правя нищо. Навеждам се. Скоростта веднага ме грабва. Обикновено това усещане ми е приятно. Но този път съм разтревожен. Никога не се тревожа в такива моменти. Знам, че нещо не е наред. Малко по-късно се движа с над 40 мили/ч. Краката ми се плъзгат по планинския склон. Главата ми е на сантиметри от леда. Това е моят свят. Движа се с все по-голяма скорост. Билото на хребета се приближава все повече. Време е да спра да се спускам. Умело намалявам скоростта и забивам ледокопа в снега. Въздухът се изпълва с бял прах и лед. Докато врязвам ледокопа в билото с всички сили, усещам как постепенно забавям. Успявам както винаги. Като по часовник. Напълно съм уверен в себе си. Един от онези редки мигове, когато всичко ти е ясно. Чувството ми се изплъзва. После изчезва. Стоя на едно място. Светът замира. И тогава… Удар. Тежката дървена шейна на Саймън, натоварена със солидно метално операторско оборудване, се забива в лявото ми бедро. Саймън лети с над 45 мили/ч. В един миг попадам във вихър от болка, шум и белота. Сякаш ме връхлита товарен влак. А аз изхвръквам по планинския склон като кукла. Животът спира. Виждам го и го усещам като на забавен каданс. За миг обаче чувствам само едно: ако ъгълът на сблъсъка беше само с един градус встрани, шейната щеше да ме удари в главата. Без съмнение това щеше да е краят ми. Вместо това аз се гърча в агония. Плача. От облекчение. Ранен съм, но съм жив. Виждам хеликоптер, но не чувам нищо. После в болницата. Неведнъж съм бил в болница, откакто започнах да водя „Оцеляване на предела“. Мразя болниците. Виждам ги, щом затворя очи. Мръсното, оплискано с кръв помещение за спешна помощ във Виетнам. Попаднах там, след като си отрязах половин пръст в джунглата. Там нямаше глезотии. После свлачището в Юкон. Да не говорим за доста по-страшното свлачище в Коста Рика. За избухването на мината в Монтана или за онзи соленоводен крокодил в Австралия. Или за тигъра, дълъг 16 фута, на който налетях на един тихоокеански остров. Или пък за ухапването на змия в Борнео. Безбройни разминавания със смъртта. Всички ми се сливат. Всички са ужасни. И все пак всички са хубави. Жив съм. Твърде много са, за да им се мръщя. Животът трябва да се живее. Усмихвам се. На следващия ден забравям за сблъсъка. За мен той е минало. Стават произшествия, никой няма вина. Извлякъл съм си поука. Слушай вътрешния си глас. Продължавам напред. – Ей, Сай, аз съм добре. Само ще черпиш една пина колада, когато се измъкнем оттук. А, и ще ти изпратя сметките за бърза помощ, лекарска консултация и лечение. Той ме хваща за ръка. Обичам този човек. Преживели сме много неща заедно. Поглеждам към пода, където лежи изпокъсаният ми туристически гащеризон, опръсканото с кръв яке, потрошената мини камера и счупените скиорски очила. Тихо се питам: кога цялата тази лудост се превърна в мой свят? Глава 1 Прадядо ми Уолтър Смайлс имал една голяма мечта в живота си. Вдишвайки свежия солен въздух на северното крайбрежие на Ирландия, което толкова обичал, той се взирал надалеч към островите Коупланд, графство Даун. Зарекъл се, че един ден ще се върне да живее тук, в Портаво Пойнт – див малък залив, брулен от ветровете. Мечтаел да направи състояние, да се ожени за голямата си любов и да построи къща за съпругата си тук, край малкото заливче, което се издига над драматичното ирландско крайбрежие. Тази мечта щяла да го води през целия му живот, а накрая – да го убие. Уолтър произхождал от жилав род на нахъсани, решителни хора – не някакви величия, не представители на висшето общество, а здравомислещи, предприемчиви люде, които държали на семейството си. Дядо му бил Самюъл Смайлс, който през 1859 г. написал книгата Self-Help . Тази творба е крайъгълен камък. Мигновено се превърнала в бестселър, а първото й издание надминало по продажби дори „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин. Self-Help проповядвала, че упоритият труд и постоянството са ключовете към личния успех. Във викторианското общество за англичаните светът бил като стрида, която се отваря, стига само да запретнеш ръкави и да се заловиш за работа. По онова време книгата Self-Help уцелила вярната струна. Книгата се превърнала във викториански наръчник, който окуражавал обикновените хора да си поставят високи цели. Основно твърдение в нея било, че благородството не е рождено право, а произхожда от нашите действия. Творбата изреждала простите, но неписани тайни на смисления, удовлетворяващ живот и описвала аристократизма като характер, а не като кръвна група. Богатството и санът не винаги са свързани с чертите на истинско благородство. Бедният човек, който е богат по дух, при всички случаи стои над богатия човек, който е беден по дух. Ако си послужим с думите на свети Павел: първият „няма нищо, но притежава всичко“, докато другият притежава всичко, но няма нищо. Само бедните по дух са наистина бедни. Онзи, който е загубил всичко, но е запазил смелостта, ведрия дух, надеждата, добродетелите и себеуважението си, продължава да е богат. За аристократична викторианска Англия на класовото разделение тези думи били революционни. Като завършек (а и, без съмнение, за да смачка егото на неколцина потомствени аристократи) Самюъл отново подчертава, че благородството трябва да се заслужи: „Портите на величието не са отворени за всички“. Самюъл Смайлс завършва книгата си със следната трогателна история за генерала джентълмен: Това, което прави джентълмена, е саможертвата в името на другите в дребните случки от ежедневието… Нека цитираме анекдота за доблестния сър Ралф Ейбъркромби . Говори се, че когато лежал смъртно ранен по време на битката при Абукир , под главата му сложили войнишко одеяло, което значително облекчило мъките му. Ейбъркромби попитал чие е одеялото. – Това е войнишко одеяло – бил отговорът. – Чие е това одеяло? – надигнал се сър Ралф. – На един от войниците. – Кажете ми името на човека, чието одеяло сте взели. – Дънкан Рой от 42-ра рота, сър. – Погрижете се Дънкан Рой да си получи одеялото още тази вечер. Макар да можел да облекчи предсмъртната си агония, генералът не искал да лиши редника от одеялото му за една нощ. Както пише Самюъл: „Истинската смелост и благородството вървят ръка за ръка.“ В такова семейство, с такава философия и такова наследство израснал и мечтал моят прадядо Уолтър. |
Екипирайте се добре, тренирайте и опознавайте нови територии.
Не забравяйте да заснемете всеки един момент от вашето странстване. Нямате камера? Прегледайте нашата секция с камери.
Споделете своето приключение, изпратете ни линк към видеото си или ни го изпратете и ние ще го публикуваме на нашия сайт.
Още като момче Беър се научава да плава и да се катери с помощта на баща си. Не след дълго в училище Беър оглавява мисии по нощно катерене на забранени територии.
Като тийнейджър Беър намира своята идентичност и своето призвание чрез планинарство и бойни изкуства, които го отвеждат до подножието на могъщите Хималаи и до тренировъчен лагер за майстори на карате в Япония. При завръщането си вкъщи Беър се залавя с изтощителната подготовка за кандидатстване в Британските специални части, за да стане част от 21-и полк. Това дълго пътуване го довежда до предела на физическата и умствената му издръжливост.
По-късно, вследствие на ужасяващ инцидент по време на скачане с парашут в Африка, Беър чупи гръбнака си на три места. Лекарите не знаят дали някога отново ще може да ходи. Само осемнайсет месеца по-късно обаче, напук на лекарските прогнози, 23-годишният Беър става един от най-младите хора, изкачили Еверест. И това е само началото на многото му необикновени приключения...
Познаван и обичан от милиони – заради документалната му поредица за приключения по целия свят „Оцеляване на предела“, като популярен автор на книги за оцеляване, или пък като Главен скаут на Английската асоциация на скаутите – Беър Грилс е оцелял в ситуации, в които малцина биха се осмелили да попаднат.
Беър е автор на единайсет книги и като бивш член на Британските специални части е обявен за почетен лейтенант в Кралския флот. Продължава да ръководи уникални експедиции до най-отдачелените и опасни кътчета на Земята, като тези мисии са набрали над милион и половина британски лири за благотворителност за деца.
Беър наскоро стана най-младият Главен скаут на Английската асоциация на скаутите, което го прави главен скаут на 28 милиона скаути по целия свят. Живее със съпругата си Шара и тримата им сина – Джеси, Мармадюк и Хъкълбери, в холандска лодка в Лондон и на малък отдалечен остров на брега на Уелс.
Страна на произход | |
---|---|
Време за доставка | 2 дни |
Дата на поява за продажба | 14.03.2013 |
Размери | 142 х 210 |
Автор | Беър Грилс |
ISBN | 978-954-9535-43 |
Издател | Вакон |
Страници | 416 |
Откъси от книгата | Пролог Температурата на въздуха е –20°С. Раздвижвам пръстите си, но те все още са вкочанени от студ. Старите травми, причинени от измръзване, винаги напомнят за себе си. За това е виновен Еверест. – Почваме ли, братле? – операторът Саймън ми се усмихва. Оборудването му е готово за работа. Аз също се усмихвам. Необичайно нервен съм. Нещо не е съвсем наред. Аз обаче не слушам вътрешния си глас. Време е да се захващаме за работа. Хората от екипа ми казват, че Канадските скалисти планини са много красиви тази сутрин. Аз не забелязвам красотата им. Време е да навляза в своя таен вътрешен свят. Това е един мистичен Аз – съсредоточен, точен, с бистър ум, смел. Това е онази част от мен, която познавам най-добре, но към която се обръщам най-рядко. Старая се да навестявам моя вътрешен свят само когато е необходимо. Като сега. Под мен се намира склон, дълъг триста фута, покрит със сняг и лед. Стръмен е, но преодоляването му не е невъзможно. Толкова пъти съм правил бързи спускания като това. „Никога не бъди самонадеян“, казва ми вътрешният глас. Винаги е прав. Вдишвам дълбоко за последен път. Поглеждам към Саймън. Той мълчаливо кимва. И все пак сме допуснали фатална грешка. Знам го. Но не правя нищо. Навеждам се. Скоростта веднага ме грабва. Обикновено това усещане ми е приятно. Но този път съм разтревожен. Никога не се тревожа в такива моменти. Знам, че нещо не е наред. Малко по-късно се движа с над 40 мили/ч. Краката ми се плъзгат по планинския склон. Главата ми е на сантиметри от леда. Това е моят свят. Движа се с все по-голяма скорост. Билото на хребета се приближава все повече. Време е да спра да се спускам. Умело намалявам скоростта и забивам ледокопа в снега. Въздухът се изпълва с бял прах и лед. Докато врязвам ледокопа в билото с всички сили, усещам как постепенно забавям. Успявам както винаги. Като по часовник. Напълно съм уверен в себе си. Един от онези редки мигове, когато всичко ти е ясно. Чувството ми се изплъзва. После изчезва. Стоя на едно място. Светът замира. И тогава… Удар. Тежката дървена шейна на Саймън, натоварена със солидно метално операторско оборудване, се забива в лявото ми бедро. Саймън лети с над 45 мили/ч. В един миг попадам във вихър от болка, шум и белота. Сякаш ме връхлита товарен влак. А аз изхвръквам по планинския склон като кукла. Животът спира. Виждам го и го усещам като на забавен каданс. За миг обаче чувствам само едно: ако ъгълът на сблъсъка беше само с един градус встрани, шейната щеше да ме удари в главата. Без съмнение това щеше да е краят ми. Вместо това аз се гърча в агония. Плача. От облекчение. Ранен съм, но съм жив. Виждам хеликоптер, но не чувам нищо. После в болницата. Неведнъж съм бил в болница, откакто започнах да водя „Оцеляване на предела“. Мразя болниците. Виждам ги, щом затворя очи. Мръсното, оплискано с кръв помещение за спешна помощ във Виетнам. Попаднах там, след като си отрязах половин пръст в джунглата. Там нямаше глезотии. После свлачището в Юкон. Да не говорим за доста по-страшното свлачище в Коста Рика. За избухването на мината в Монтана или за онзи соленоводен крокодил в Австралия. Или за тигъра, дълъг 16 фута, на който налетях на един тихоокеански остров. Или пък за ухапването на змия в Борнео. Безбройни разминавания със смъртта. Всички ми се сливат. Всички са ужасни. И все пак всички са хубави. Жив съм. Твърде много са, за да им се мръщя. Животът трябва да се живее. Усмихвам се. На следващия ден забравям за сблъсъка. За мен той е минало. Стават произшествия, никой няма вина. Извлякъл съм си поука. Слушай вътрешния си глас. Продължавам напред. – Ей, Сай, аз съм добре. Само ще черпиш една пина колада, когато се измъкнем оттук. А, и ще ти изпратя сметките за бърза помощ, лекарска консултация и лечение. Той ме хваща за ръка. Обичам този човек. Преживели сме много неща заедно. Поглеждам към пода, където лежи изпокъсаният ми туристически гащеризон, опръсканото с кръв яке, потрошената мини камера и счупените скиорски очила. Тихо се питам: кога цялата тази лудост се превърна в мой свят? Глава 1 Прадядо ми Уолтър Смайлс имал една голяма мечта в живота си. Вдишвайки свежия солен въздух на северното крайбрежие на Ирландия, което толкова обичал, той се взирал надалеч към островите Коупланд, графство Даун. Зарекъл се, че един ден ще се върне да живее тук, в Портаво Пойнт – див малък залив, брулен от ветровете. Мечтаел да направи състояние, да се ожени за голямата си любов и да построи къща за съпругата си тук, край малкото заливче, което се издига над драматичното ирландско крайбрежие. Тази мечта щяла да го води през целия му живот, а накрая – да го убие. Уолтър произхождал от жилав род на нахъсани, решителни хора – не някакви величия, не представители на висшето общество, а здравомислещи, предприемчиви люде, които държали на семейството си. Дядо му бил Самюъл Смайлс, който през 1859 г. написал книгата Self-Help . Тази творба е крайъгълен камък. Мигновено се превърнала в бестселър, а първото й издание надминало по продажби дори „Произход на видовете“ на Чарлз Дарвин. Self-Help проповядвала, че упоритият труд и постоянството са ключовете към личния успех. Във викторианското общество за англичаните светът бил като стрида, която се отваря, стига само да запретнеш ръкави и да се заловиш за работа. По онова време книгата Self-Help уцелила вярната струна. Книгата се превърнала във викториански наръчник, който окуражавал обикновените хора да си поставят високи цели. Основно твърдение в нея било, че благородството не е рождено право, а произхожда от нашите действия. Творбата изреждала простите, но неписани тайни на смисления, удовлетворяващ живот и описвала аристократизма като характер, а не като кръвна група. Богатството и санът не винаги са свързани с чертите на истинско благородство. Бедният човек, който е богат по дух, при всички случаи стои над богатия човек, който е беден по дух. Ако си послужим с думите на свети Павел: първият „няма нищо, но притежава всичко“, докато другият притежава всичко, но няма нищо. Само бедните по дух са наистина бедни. Онзи, който е загубил всичко, но е запазил смелостта, ведрия дух, надеждата, добродетелите и себеуважението си, продължава да е богат. За аристократична викторианска Англия на класовото разделение тези думи били революционни. Като завършек (а и, без съмнение, за да смачка егото на неколцина потомствени аристократи) Самюъл отново подчертава, че благородството трябва да се заслужи: „Портите на величието не са отворени за всички“. Самюъл Смайлс завършва книгата си със следната трогателна история за генерала джентълмен: Това, което прави джентълмена, е саможертвата в името на другите в дребните случки от ежедневието… Нека цитираме анекдота за доблестния сър Ралф Ейбъркромби . Говори се, че когато лежал смъртно ранен по време на битката при Абукир , под главата му сложили войнишко одеяло, което значително облекчило мъките му. Ейбъркромби попитал чие е одеялото. – Това е войнишко одеяло – бил отговорът. – Чие е това одеяло? – надигнал се сър Ралф. – На един от войниците. – Кажете ми името на човека, чието одеяло сте взели. – Дънкан Рой от 42-ра рота, сър. – Погрижете се Дънкан Рой да си получи одеялото още тази вечер. Макар да можел да облекчи предсмъртната си агония, генералът не искал да лиши редника от одеялото му за една нощ. Както пише Самюъл: „Истинската смелост и благородството вървят ръка за ръка.“ В такова семейство, с такава философия и такова наследство израснал и мечтал моят прадядо Уолтър. |
Екипирайте се добре, тренирайте и опознавайте нови територии.
Не забравяйте да заснемете всеки един момент от вашето странстване. Нямате камера? Прегледайте нашата секция с камери.
Споделете своето приключение, изпратете ни линк към видеото си или ни го изпратете и ние ще го публикуваме на нашия сайт.