0 продукти

Нямате продукти в кощницата си.

{Безплатна доставка над 999 лв.}

Добре дошли в 7G SPORTS!
Предлагаме ви

  • качествени и изпитвани продукти
  • консултации по съществуващи модели
  • конфигуриране на нови
  • ремонт, упгрейд на дронове
  • видеозаснемане от въздуха
  • приятелски събирания за по полет и още нещо
  • състезания с рейсъри

7G SPORTS

Клуб-магазин за летящи и нови спортове

  Обадете се на 0878 528 144
skype: ask.7gsports
Return to Previous Page

Увеличи Покорителят на небесата: Животът ми като свободен полет

Щракнете върху снимка по-долу, за да я видите уголемена

SKU: 000081

Покорителят на небесата: Животът ми като свободен полет

Дайте първото мнение за този продукт

Наличност: на склад

Какво е усещането, когато се спускаш стремително към земята със свръхзвукова скорост?

Наличност: на склад

16,00 лв.
вкл. 20% ДДС, не вкл. доставката
Време за доставка 2 дни
Вземете и...
GoPro HERO3 White edition камера

GoPro HERO3 White edition камера

385,00 лв.
вкл. 20% ДДС, не вкл. доставката
GoPro HERO3+ Silver edition камера

GoPro HERO3+ Silver edition камера

559,00 лв.
вкл. 20% ДДС, не вкл. доставката
GoPro HERO3+ Black edition камера

GoPro HERO3+ Black edition камера

849,00 лв.
вкл. 20% ДДС, не вкл. доставката
Walkera QR X350 - FPV версия

Walkera QR X350 - FPV версия

1 150,00 лв.
вкл. 20% ДДС, не вкл. доставката

7G инфо

Препоръчваме ви

Детайли

Какво е усещането, когато се спускаш стремително към земята със свръхзвукова скорост?

Каква е мотивацията на изключителния спортист Феликс Баумгартнер, който още от дете мечтае да лети?

Кои са били най-критичните моменти в мисията „Ред Бул Стратос” и кога най-много се е страхувал за живота си?

В каква степен неговият баща е допринесъл за успеха му?

В „Покорителят на небесата” Баумгартнер описва своя необикновен път до върха и житейските уроци, които е научил. Спомня си преживяното със своя първи учител по бейсджъмпинг Трейси Лий Уокър, който го спасява от сигурна смърт и който го предупреждава, че бейсджъмпингът ще му коства работата, парите и приятелката. Разказва за измамите и маскировките по време на първите скокове, повечето от които нелегални, както и защо стилът на изпълнение винаги е бил точно толкова важен, колкото и безпрецедентните спортни предизвикателства.

Допълнителна информация

Страна на произход
Време за доставка 2 дни
Дата на поява за продажба 12.06.2013
Размери 142 мм х 210 мм
Автор Феликс Баумгартнер
ISBN 978-954-9535-63
Издател Вакон
Страници 272
Откъси от книгата

В най-ниската точка на най-високия скок: В три и половина през нощта осъзнах нещо – исках да се прибера у дома. Просто щях да отпътувам от апартамента си в Санта Моника за летището, щях да се опитам да си купя билет и да се прибера вкъщи в Залцбург. От седмици не бях спал спокойно, а тази нощ изобщо не бях мигнал, защото знаех, че на следващия ден заминавам за Брукс, Сан Антонио. Мястото, където са били тествани толкова космически совалки и са били обучени толкова астронавти. Там трябваше да издържа пет часа в специалния костюм и да докажа на експертите от „Еър Форс“, че мога да се справя. Но прекрасно знаех, че това не е истина. Как можех да постъпя? Нямах решение. Денят, който толкова дълго бях отлагал, бе настъпил. Имах само един изход: бягство. Далеч оттук, далеч от костюма, далеч от отбора. Отдавна трябваше да споделя страховете си с колегите. Този огромен екип месеци наред се беше скъсвал от работа и всички вярваха в мен. А аз щях да ги изоставя в последния момент. Никога през животa си не съм правил подобно нещо. Винаги съм преодолявал страховете си, никога не съм отлагал нещата, а съм се справял с тях. Изпречвал ли се е проблем на пътя ми, винаги съм търсил подходящото решение. Това бе първият път, когато непрекъснато отлагах проблема с надеждата, че той все някога ще се разреши от само себе си. Всеки път бягах и си казвах: ако не можеш да платиш наема сега, то просто ще го направиш другия път. Но добре знаех, че следващия път

няма да е по-различно. А все някога трябва да платиш наема. Съзнавах, че за мен моментът беше настъпил. Причината, поради която преди 25 години се захванах с парашутните скокове, е онова несравнимо чувство за свобода при излитане, когато Земята те притегля надолу. Най-често скачах по дънки и тениска, само понякога слагах каска. Сега бях екипиран с костюм и парашут, три пъти по-голям от обикновения, с две кислородни бутилки и устройство на гърдите за отчитане на данните. За свобода не можеше да става и дума. Скокът изискваше огромно усилие и не ми доставяше удоволствие. Трябваше да науча всичко наново, защото допълнителното тегло и костюмът ми пречеха. Бях като начинаещ, нямах изградена рутина, липсваше ми увереност, не знаех какво ме очаква и въпреки това скочих. По отношение на техниката в капсулата от първия момент се доказах като професионалист. Винаги се справях без грешки и за рекордно кратко време с управлението на копчетата, с индивидуалните задачи в пилотската кабина, с процедурите при авария, които трябва да се знаят наизуст. Всички от екипа бяха впечатлени, че мога да запомня толкова много неща и да ги изпълня при тези условия. Точно в това е силата ми: винаги реагирам правилно и по най-бързия начин. Без значение колко хора от НАСА ме наблюдаваха, аз се чувствах уверен, тъй като знаех, че съм добре подготвен. Само да не беше този костюм! Проектът „Ред Бул Стратос“ течеше вече три години. По време на тестовете непрекъснато усещах проблема със скафандъра.

скафандъра. Без него щях да се насладя на проекта с пълна сила. Дори най-опасната част от „Ред Бул Стратос“ – етапът на развитие, техническата част – можеше да бъде вълнуваща. Но вместо да изпитвам радост от предстоящия пробен скок от височина 10 000 метра, си мислех: „Не искам да обличам този костюм!“. Беше като труден изпит, от който те е страх. Станах невероятно чувствителен, реагирах на дреболии, които никога преди не са представлявали проблем за мен. Дразнеше ме светлината в помещението, където разработчикът на скафандъра Майк Тод винаги ме обличаше. Проявявах непоносимост към най-малките неща, дори към гласовете. За щастие гласът на Майк е много приятен и спокоен. Но влизаха и други хора, чиито гласове започнаха да ме дразнят. Всичко, свързано с костюма, постепенно се зареди с отрицателна енергия. Беше ясно, че в някакъв момент ще рухна. Бях като пленник, не на последно място поради факта, че всъщност трябваше да съм героят на този проект. Героят, който през изминалите 20-25 години винаги се е откроявал с постиженията си, известен сред парашутистите и бейсджъмпърите като универсален талант. А сега щях да се проваля заради един костюм. И то не на височина от 39 километра по време на скок от капсула на ръба на Космоса, а тук долу на Земята. В продължение на две години заблуждавах и себе си, и екипа. Винаги се стараех да съкращавам етапите, през които трябваше да съм с костюма. Естествено, щеше да е по-добре да се заставям да го нося по-дълго, поне час,

въпреки че по план трябваше да съм облечен с него само 30 минути. Но винаги правех обратното – гледах да го сваля колкото се може по-скоро и все си намирах извинения. Колегите ми не забелязваха нищо. Сигурно са предполагали, че ако имам проблем с костюма, той изчезва след първите пет минути, но истината беше, че се чувствах така през цялото време. В един момент започнах да си измислям номера като: „Може ли за малко да отворя подвижната част на шлема, за да говоря по-ясно?“. Най-неприятният момент е точно когато шлемът се затваря. Тогава си изолиран в свой собствен свят. Мислех, че ще дойде денят, в който ще си сложа костюма и ще си кажа: „Голяма работа, лесно е“. Но този ден за жалост така и не настъпи. И така, след безсънната нощ в Санта Моника си опаковах багажа, заключих стаята и си помислих, че зарязвам всичко, за което съм работил. В продължение на 25 години макар и непряко се бях подготвял за този проект. Всеки скок бе като отделен елемент, като част от цялото. Качих се в колата. Поне 50 пъти съм пътувал оттук до летището, но сега всичко се развиваше на забавен кадър. Възприемах светлините на нощта по съвсем различен начин. Оставях всичко зад себе си. Не можех да се върна обратно, трябваше да си поема въздух, без да мисля за последиците. Време бе да се погрижа за себе си. Щях да се обадя по телефона. Винаги е по-лесно, когато не гледаш човека отсреща в очите. Щях да кажа: „Момчета, имам проблем с костюма. Знам, че ви го съобщавам малко късно, но трябва да се прибера в

Австрия. Имам нужда да съм сред близките ми – родителите ми, приятелката ми, хората, с които се чувствам добре“. С течение на времето тук всички се превърнаха в мои врагове. Джо Китингър, Арт Томпсън, хората, които работеха за мен – всички бяха врагове, защото бяха свързани с проблема ми. Защото искаха да прекарам пет часа в този костюм. От летището се обадих на Арт, ръководителя на нашия проект, и му признах всичко. Той не ми се развика, не ме наруга, само каза: „Изчакай ме, идвам!“. Седях в един ъгъл и плачех безутешно. Хората ме гледаха, един полицай дойде при мен и ме попита дали всичко е наред. Не. Изобщо не е. Предавах се. Бях на ръба на силите си, в най-ниската точка на най-високия ми скок.

Палачинки от вчера, или как станах атлет на „Ред Бул“: Седалището на световния концерн „Ред Бул“ днес се намира във Фушл ам Зее, недалеч от Залцбург. За успеха на водещия производител на енергийни напитки там работят около 500 от общо 9000 служители по цял свят. В началото на 80-те години, когато беше създаден концернът, централата на „Ред Бул“ все още не беше разположена в околностите на езерото Фушлзее, а в Залцбург, на улица „Алпенщрасе“. Кабинетът на Дитрих Матешиц се намираше на последния етаж на „Бергер Банк“. Запознах се с него покрай военния спортен клуб в Залцбург. Роден през 1944 г. в Санкт-Марайн, Щирия, с „Ред Бул“ той завладя света на енергийните напитки. Днес клубът носи името „Военен Спортен Клуб „Ред Бул“ Залцбург“. С парашутни скокове започнах да се занимавам през 1986 г. на 16-годишна възраст като цивилен във военния спортен клуб под ръководството на Роланд Ретенбахер. Две години по-късно постъпих във федералната армия и след известно време като водач на танк и инструктор се преместих във високопрофесионалния тренировъчен център за парашутисти във Винер Нойщат. Там освен да скачам с парашут се научих и да се боксирам, тъй като след работа често се чудех какво да правя. Дори успях да изляза в професионален двубой срещу един хърватин, когото повалих в нокаут в първия рунд. Това беше моят първи и до ден-днешен единствен професионален двубой. Пак през 1992 г., във Виена, „Ред Бул“ организира своя първи шампионат Red Bull Flugtag*. Идеята за това откачено състезание, което до днес се провежда всяка година в различни градове по света, е участниците да се спускат от рампа във водата със собственоръчно построени летателни апарати.

Тагове на продукт

Използвайте празно място за разделяне на тагове. Използвайте единични кавички (') за фрази.

Напишете своето мнение

Оценявате: Покорителят на небесата: Животът ми като свободен полет

Какво следва?

Надсладате се на разказа от първо лице на Баумгартнер.

След това е време и вие да направите нещо велико.

Разгледайте продуктите от магазина ни, препоръчваме ви нашите екшън камери и летящи устройства, защото дори и да нямате възможност сега да бъдете високо в стратосферата, то може да направите страхотни кадри от въздуха и да ги споделите с приятели.

Ако имате някакви въпроси, ни се обадете или ни пишете. Ще се радваме да ви бъдем полезни.

7G инфо

7G инфо

Препоръчваме ви

Описание на продукта

Детайли

Какво е усещането, когато се спускаш стремително към земята със свръхзвукова скорост?

Каква е мотивацията на изключителния спортист Феликс Баумгартнер, който още от дете мечтае да лети?

Кои са били най-критичните моменти в мисията „Ред Бул Стратос” и кога най-много се е страхувал за живота си?

В каква степен неговият баща е допринесъл за успеха му?

В „Покорителят на небесата” Баумгартнер описва своя необикновен път до върха и житейските уроци, които е научил. Спомня си преживяното със своя първи учител по бейсджъмпинг Трейси Лий Уокър, който го спасява от сигурна смърт и който го предупреждава, че бейсджъмпингът ще му коства работата, парите и приятелката. Разказва за измамите и маскировките по време на първите скокове, повечето от които нелегални, както и защо стилът на изпълнение винаги е бил точно толкова важен, колкото и безпрецедентните спортни предизвикателства.

Допълнителна информация

Допълнителна информация

Страна на произход
Време за доставка 2 дни
Дата на поява за продажба 12.06.2013
Размери 142 мм х 210 мм
Автор Феликс Баумгартнер
ISBN 978-954-9535-63
Издател Вакон
Страници 272
Откъси от книгата

В най-ниската точка на най-високия скок: В три и половина през нощта осъзнах нещо – исках да се прибера у дома. Просто щях да отпътувам от апартамента си в Санта Моника за летището, щях да се опитам да си купя билет и да се прибера вкъщи в Залцбург. От седмици не бях спал спокойно, а тази нощ изобщо не бях мигнал, защото знаех, че на следващия ден заминавам за Брукс, Сан Антонио. Мястото, където са били тествани толкова космически совалки и са били обучени толкова астронавти. Там трябваше да издържа пет часа в специалния костюм и да докажа на експертите от „Еър Форс“, че мога да се справя. Но прекрасно знаех, че това не е истина. Как можех да постъпя? Нямах решение. Денят, който толкова дълго бях отлагал, бе настъпил. Имах само един изход: бягство. Далеч оттук, далеч от костюма, далеч от отбора. Отдавна трябваше да споделя страховете си с колегите. Този огромен екип месеци наред се беше скъсвал от работа и всички вярваха в мен. А аз щях да ги изоставя в последния момент. Никога през животa си не съм правил подобно нещо. Винаги съм преодолявал страховете си, никога не съм отлагал нещата, а съм се справял с тях. Изпречвал ли се е проблем на пътя ми, винаги съм търсил подходящото решение. Това бе първият път, когато непрекъснато отлагах проблема с надеждата, че той все някога ще се разреши от само себе си. Всеки път бягах и си казвах: ако не можеш да платиш наема сега, то просто ще го направиш другия път. Но добре знаех, че следващия път

няма да е по-различно. А все някога трябва да платиш наема. Съзнавах, че за мен моментът беше настъпил. Причината, поради която преди 25 години се захванах с парашутните скокове, е онова несравнимо чувство за свобода при излитане, когато Земята те притегля надолу. Най-често скачах по дънки и тениска, само понякога слагах каска. Сега бях екипиран с костюм и парашут, три пъти по-голям от обикновения, с две кислородни бутилки и устройство на гърдите за отчитане на данните. За свобода не можеше да става и дума. Скокът изискваше огромно усилие и не ми доставяше удоволствие. Трябваше да науча всичко наново, защото допълнителното тегло и костюмът ми пречеха. Бях като начинаещ, нямах изградена рутина, липсваше ми увереност, не знаех какво ме очаква и въпреки това скочих. По отношение на техниката в капсулата от първия момент се доказах като професионалист. Винаги се справях без грешки и за рекордно кратко време с управлението на копчетата, с индивидуалните задачи в пилотската кабина, с процедурите при авария, които трябва да се знаят наизуст. Всички от екипа бяха впечатлени, че мога да запомня толкова много неща и да ги изпълня при тези условия. Точно в това е силата ми: винаги реагирам правилно и по най-бързия начин. Без значение колко хора от НАСА ме наблюдаваха, аз се чувствах уверен, тъй като знаех, че съм добре подготвен. Само да не беше този костюм! Проектът „Ред Бул Стратос“ течеше вече три години. По време на тестовете непрекъснато усещах проблема със скафандъра.

скафандъра. Без него щях да се насладя на проекта с пълна сила. Дори най-опасната част от „Ред Бул Стратос“ – етапът на развитие, техническата част – можеше да бъде вълнуваща. Но вместо да изпитвам радост от предстоящия пробен скок от височина 10 000 метра, си мислех: „Не искам да обличам този костюм!“. Беше като труден изпит, от който те е страх. Станах невероятно чувствителен, реагирах на дреболии, които никога преди не са представлявали проблем за мен. Дразнеше ме светлината в помещението, където разработчикът на скафандъра Майк Тод винаги ме обличаше. Проявявах непоносимост към най-малките неща, дори към гласовете. За щастие гласът на Майк е много приятен и спокоен. Но влизаха и други хора, чиито гласове започнаха да ме дразнят. Всичко, свързано с костюма, постепенно се зареди с отрицателна енергия. Беше ясно, че в някакъв момент ще рухна. Бях като пленник, не на последно място поради факта, че всъщност трябваше да съм героят на този проект. Героят, който през изминалите 20-25 години винаги се е откроявал с постиженията си, известен сред парашутистите и бейсджъмпърите като универсален талант. А сега щях да се проваля заради един костюм. И то не на височина от 39 километра по време на скок от капсула на ръба на Космоса, а тук долу на Земята. В продължение на две години заблуждавах и себе си, и екипа. Винаги се стараех да съкращавам етапите, през които трябваше да съм с костюма. Естествено, щеше да е по-добре да се заставям да го нося по-дълго, поне час,

въпреки че по план трябваше да съм облечен с него само 30 минути. Но винаги правех обратното – гледах да го сваля колкото се може по-скоро и все си намирах извинения. Колегите ми не забелязваха нищо. Сигурно са предполагали, че ако имам проблем с костюма, той изчезва след първите пет минути, но истината беше, че се чувствах така през цялото време. В един момент започнах да си измислям номера като: „Може ли за малко да отворя подвижната част на шлема, за да говоря по-ясно?“. Най-неприятният момент е точно когато шлемът се затваря. Тогава си изолиран в свой собствен свят. Мислех, че ще дойде денят, в който ще си сложа костюма и ще си кажа: „Голяма работа, лесно е“. Но този ден за жалост така и не настъпи. И така, след безсънната нощ в Санта Моника си опаковах багажа, заключих стаята и си помислих, че зарязвам всичко, за което съм работил. В продължение на 25 години макар и непряко се бях подготвял за този проект. Всеки скок бе като отделен елемент, като част от цялото. Качих се в колата. Поне 50 пъти съм пътувал оттук до летището, но сега всичко се развиваше на забавен кадър. Възприемах светлините на нощта по съвсем различен начин. Оставях всичко зад себе си. Не можех да се върна обратно, трябваше да си поема въздух, без да мисля за последиците. Време бе да се погрижа за себе си. Щях да се обадя по телефона. Винаги е по-лесно, когато не гледаш човека отсреща в очите. Щях да кажа: „Момчета, имам проблем с костюма. Знам, че ви го съобщавам малко късно, но трябва да се прибера в

Австрия. Имам нужда да съм сред близките ми – родителите ми, приятелката ми, хората, с които се чувствам добре“. С течение на времето тук всички се превърнаха в мои врагове. Джо Китингър, Арт Томпсън, хората, които работеха за мен – всички бяха врагове, защото бяха свързани с проблема ми. Защото искаха да прекарам пет часа в този костюм. От летището се обадих на Арт, ръководителя на нашия проект, и му признах всичко. Той не ми се развика, не ме наруга, само каза: „Изчакай ме, идвам!“. Седях в един ъгъл и плачех безутешно. Хората ме гледаха, един полицай дойде при мен и ме попита дали всичко е наред. Не. Изобщо не е. Предавах се. Бях на ръба на силите си, в най-ниската точка на най-високия ми скок.

Палачинки от вчера, или как станах атлет на „Ред Бул“: Седалището на световния концерн „Ред Бул“ днес се намира във Фушл ам Зее, недалеч от Залцбург. За успеха на водещия производител на енергийни напитки там работят около 500 от общо 9000 служители по цял свят. В началото на 80-те години, когато беше създаден концернът, централата на „Ред Бул“ все още не беше разположена в околностите на езерото Фушлзее, а в Залцбург, на улица „Алпенщрасе“. Кабинетът на Дитрих Матешиц се намираше на последния етаж на „Бергер Банк“. Запознах се с него покрай военния спортен клуб в Залцбург. Роден през 1944 г. в Санкт-Марайн, Щирия, с „Ред Бул“ той завладя света на енергийните напитки. Днес клубът носи името „Военен Спортен Клуб „Ред Бул“ Залцбург“. С парашутни скокове започнах да се занимавам през 1986 г. на 16-годишна възраст като цивилен във военния спортен клуб под ръководството на Роланд Ретенбахер. Две години по-късно постъпих във федералната армия и след известно време като водач на танк и инструктор се преместих във високопрофесионалния тренировъчен център за парашутисти във Винер Нойщат. Там освен да скачам с парашут се научих и да се боксирам, тъй като след работа често се чудех какво да правя. Дори успях да изляза в професионален двубой срещу един хърватин, когото повалих в нокаут в първия рунд. Това беше моят първи и до ден-днешен единствен професионален двубой. Пак през 1992 г., във Виена, „Ред Бул“ организира своя първи шампионат Red Bull Flugtag*. Идеята за това откачено състезание, което до днес се провежда всяка година в различни градове по света, е участниците да се спускат от рампа във водата със собственоръчно построени летателни апарати.

Тагове на продукт

Тагове на продукт

Използвайте празно място за разделяне на тагове. Използвайте единични кавички (') за фрази.

Мнения

Напишете своето мнение

Оценявате: Покорителят на небесата: Животът ми като свободен полет

Какво следва?

Какво следва?

Надсладате се на разказа от първо лице на Баумгартнер.

След това е време и вие да направите нещо велико.

Разгледайте продуктите от магазина ни, препоръчваме ви нашите екшън камери и летящи устройства, защото дори и да нямате възможност сега да бъдете високо в стратосферата, то може да направите страхотни кадри от въздуха и да ги споделите с приятели.

Ако имате някакви въпроси, ни се обадете или ни пишете. Ще се радваме да ви бъдем полезни.

-